На четири крака, но не и по гръб

 

Съботен следобед… аз – сама, без децата, получавам покана за Бабинден – Да.. чудесно! …по възможност да сме идели с носии… Ще питам децата, нали всички сме едно семейство…

Питам ги – искат, кой отказва забава и хубави наричания?

Ами НОСИИ!? Да, имаме една, другите ще ги намерим. Пробваме въпросната, почваме от каката… (нали наскоро я облича…) Провал. Второто гордо й навлича ризата и бързо след това ревва – не е и за нея. На двегодишното вече е по мярка! Остават още само 3 носии да се намерят, но съм оптимист!

Малко късно, но с вяра звъня у комшийката – тя е с две каки напред и всичко, за каквото съм закъсвала досега, все го има. Е, да, имаше и 2 носии – една за мен и една за каката. Киприм се – стават ни. Естествено някак си се получи да седнем с комшийката и да полеем носиите… ракия, кисели краставици и синьо сирене – класика преди Бабинден. Е, номер 3 няма носия, но ще пиша във Фейсбук. Вселената в лицето на някой добър човек ще помогне…

Сутринта ставаме… въпросът с последната носия е актуален… Как ще се нагласим трите, а Номер 2 ще е без носия? Поглеждам Фейса – Вселената не е помогнала. Нищо, намирам една моя тениска с принт на шевици, нагласям най-яката ту-ту пола и с най-уверения глас питам Номер 2: доволна ли е от тоалета? Естествено, че е доволна! И тей накипрени и красиви отиваме да се забавляваме на празника!

И понеже явно не може животът да е само веселие, моя милост я заболя кръстът… Лека полека прибрах децата, уж вкъщи се заиграха…
аз прясно разведена, радвам се на свободата, търпя си болката, давам си кураж…
Да ама едно по едно и те взеха да се разболяват… Номер 2 втаса с температура и направо легна, номер 1 уж беше оздравяла, но и рукнаха сополите от ония мазно-зелените, дето те карат да ги бършеш през минута, а номер 3 – най-малкото – от солидарност се оплака от гърло и също вдигна температура…

Едва мърдах от болка и до вечерта ядоха само сандвичи. Камари с дрехи се появиха на невероятни места. Таблетът и телефоните – да, точно тия вредните! – бяха извадени за дълго време… Ама няма да се обвинявам, я! Мен си ме боли и най ми е леко като лежа на болния си кръст. Доктор назначи хомеопатия за всички през 2 часа. Слава Богу имах “топченцата” и ги почнахме.

До тук добре, денят мина… но дойде и вечерта…
Къпане??? Да бе, да… да не съм луда!?
Ааа не – точно това е решението – ще ги вкарам в банята сами, с легени, да се освежат и аз да полежа още малко… Уж лежа, ама викам “чакай да си звънна на дружката да й се оплача”. Звъня, оплаквам се синтезирано, че не се знае кога ще излязат децата от банята и тъкмо и тя почва да се тъжи: мъжът й я ядосал, детето й болно, другото и то, и тъкмо до най-голямата си мъка стига…
Номер 3 излиза голичка от банята и тръгва да ме търси из стаите!
Съчувствам на приятелката си и веднага затварям. Отсреща ме разбират, няма как…

После видях във Фейса, че въпросната близка после отворила класна бутилка червено вино – мъдра жена – дава ясен пример, как трябва да поливаме и лошите, а не само хубавите поводи.

Ще се спи – мисля си, “това е лесно”…
Номер 2 нали има над 38 градуса, заспива на секундата… Ето виждам и положителната страна на това да има температура, имам сили още… Номер 3 не ще да облича пижама. Все ми е тая, да спи по боди. Аз енергия нямам да го облека това дете. Въпросната пижама остава да се въргаля по земята, защото няма как да я прибера, заедно с играчки, чехли, дори и мръсен памперс… Знаете как е…

Тъкмо номер 3 заспива, гласим се с номер 1, аз търся обезболяващи… Намирам само но-шпа 1 таблетка, пия… лягам едва виейки наум от болка и чудейки се как ще ставам през 2 часа… унасям се.. Номер 3 се буди:
“МАМА! Мамамамамамма…”
мамка му и на тая мама… премести детето преди седмица да спи в другата стая при каките… то пък се разболя и още страда по мама (до тогава спяхме заедно, ама вече беше време да я скъсаме тая пъпна връв и нощем всеки да тръгне по пътя си, в неговото си легло).

Ставам едва-едва, малкото реве, та се тръшка. Знаете го тоя рев… От мамамама мина на пудапудапуда. Преведено: вода. Осигурявам въпросната и ни виждам и двете в кръв… от много рев инатски си разбила устата. Хич и не мисля да сменям боди и пижамата ми – ще си спим с кръвта, мен ме боли…

Заспивам… аларма отново… давам топченца, пия и аз… заспивам… не, лъжа – хич не се спи от болка! Ставам за обезболяващо. Хехе – вече не кърмя и мога да си пия на спокойствие. Намирам само аналгин. После като казах на близки, че за болка в кръста съм пила аналгин, по погледите им разпознах, че не е било най-вярното решение, но така или иначе друго нямах.

Отпусната от аналгина май съм заспала, но съвсем за кратко, защото отново се чу вик:
“Мамо, мамо!”…
ставам… Номер 2 този път. Е, нищо, ей сега я успокоявам…
– Мамо, пишка ми се!
– Хайде, мамо, да пишкаш…
– Не мога, не мога, ще се напишкам! – и течността руква по пода до леглото.

О, аз съм печена! Едно пикане не може да ме сломи. Със сетни сили я замъкнах до банята да си събуе гащите и чорапите… да – чорапите! (От кога, по дяволите, това дете спи с чорапи!? Никак не е зиморничава и чак на минус 8 си слага потник…) И докато водя тоя диалог със себе си и се успокоявам как ей сега забърсвам за секунди локвата, обличам я и после СПИМ, виждам, че е опикала и чехлите ми, зарязани до леглото й. Вземам ги и тръгвам с тях към банята… Груба грешка. От тях се излива оная омайно-миришеща течност. Опитвам се да ги балансирам, то си се доизтече… Невероятно е какво голямо количество урина могат да съберат!

Надсмивайки се на себе си как съм си мислела, че след минути ще спя, отново в адски болки чистя пода, обличам детето. То добра душа – на секундата заспа, а аз горда и доволна, че съм оживяла и че му се вижда краят на екшъна, пъшкайки се отправям към леглото… да си охкам там… Обаче няма заспиване, ще се пие пак аналгин! Пия, уж се наместих, одремах се… и пак аларма. Отново ставам да дам гранулки чинно на всеки нуждаещ се… Лягам пак, нагласяйки алармата за още 2 часа.

Не било писано да е за толкова обаче! Отново се чуват жални викове:
– “Мамамама!…” – от номер 3.
И нали знаете оная надежда, дето винаги умира – дето чакаш хленченето да спре – чакам аз уж да мине, ама не. Ставам с последни сили… реве за мен: “гуш, гуш…” И сега … какво да правя? При нея да легна – няма място… (а болката е тъй ужасна…) да я взема при мен – да бе, да – нали тъкмо я свикнах да не спи при мен?!… (болката е все тъй ужасна…) предадох се. Гушвам и я понасям към моята стая – ЩЕ СПИ ПРИ МЕН. Явно обаче за това ми слабо решение кръстът реши да ме донакаже и каза:
“РАЗ!”…
най-адската болка, която някога съм изпитвала… (3 деца естествено родени имам, без упойка, ама такова адско нещо не бях преживявала)… Пускам номер 3 на земята, аз падам до нея, едва дишам… тя реве “Мамо, гуш!” Аааами сегааа?…

Чувала съм, че във всеки един от нас живее един войн смел, с голям меч, който в такива моменти излиза и се бие за нас…

Та тоя въпросният явно се събудил. Хич не се би, ами ме ритна по гъза и аз омазана в кръв и други телесни течности, тръгнах гордо с наведена глава на четири крака към леглото си… Малката, ревейки, ме последва и на секундата заспа… Само още 2 пъти станах да дам лекарство и дойде сутринта…

Някакви аларми звъняха да ставаме за училище и градина, не знам кой луд ги е гласил… директно ги спрях и пак заспах, наслаждавайки се на едва доловимата болка и спящите деца. След малко чух звук и видях нещо черно лазещо по стената… “Я, – помислих аз – какво ли ще е, че не го виждам без очила?…” Е, много ясно – такова тлъсто и бягащо и предизвикващо шум може да е само ХЛЕБАРКА! Аз ли бе, аз ли ще се уплаша от една хлебарка и ще стана ужасена от леглото, или пък ще си прекъсна съня сладък!? Да бе, да – аз, дето оцелях с болен кръст и 3 болни деца… Насладих се на решението си да спя отново и за няколко секунди го реализирах.

По некое време се събудих в тишина, някак си наспана и горда от себе си, отново с болки в кръста… Станах, огледах гордо бойното поле: дрехи, чехли, играчки, хомеопатия, термометри из цялата къща… и побързах за кафе, а чуденето дали да пуша трая по-малко от секунда. Разбира се, че ще пуша! И само секунда след реализацията на това блажено удоволствие се чу: “Ляб, ляб!”… Номер 3 се събуди освирепяла от желание да яде хляб… и се почна новият весел ден, с вяра да е по-добър от предишния… Нали ни бяха нарекли акушерките на Бабинден!

 

 

Автор: Юлия Белева

 

Забележка: Разказчето няма претенции за литературна стойност, а е написано за забавление над странните ситуации, в които ни вкарва животът.

Получавай нашите статии за интимно и сексуално здраве безплатно на твоята поща!

Ние ценим личното ви пространство и никога няма да го нарушим.